Чух как ключът влезе в ключалката и падна на плочките пред вратата.
Топла есенна неделя, с дъщеря ми бяхме в хола, тя гледаше детски, аз спокойно си допивах чая и мислех за предстоящата работна седмица. Дрънченето на ключовете ме извади от унеса – скочих и тръгнах към вратата.
Погледнах през шпионката и видях, че синът ми вече прави втори опит да отключи, оказа се успешен. Дръпнах се назад и го посрещнах:
- Здрасти, мамо.
Вместо обаче да ми каже здрасти, той избоботи едно „Пази се, лошо ми е“, профуча покрай мен и без да свали маратонки и яке, нахлу в банята.Майчиното ми сърце слезе в петите и гръмна във фонтанелата три пъти, докато стигна вратата на банята. Чух го как повръща, подсмърча и си мие лицето.
През главата ми минаха милиони сценарии.
Беше на роджен ден, на добро и кротко дете. Познавах и рожденика, и родителите, и другите деца! На 12-13 години са! Не може да са пили! Не може да са взимали амфети или нещо друго! Какво за Бога става! Момчето ми е спортист и никога не е имало такава криза. Няколко часа по-рано, когато тръгваше за рождения ден, със сигурност не приличаше на болен, но решх, че може скоростно да го е хванал някакъв вирус и това да е причина за състоянието му.
Излезе от банята и тръгна към стаята си:
- Мамо, много ми е лошо, боли ме главата, очите, врата, гърба, свива ми се коремът, всичко ме боли и ми се вие свят – някак си стигна до леглото, изхлу маратонките и се сви на кълбо.
- Сега ще ти направя чай и ще проверим темепературата, усещаш ли да те тресе? – започнах аз леко да се паникьосвам, но и вътрешно да се успокоявам, че скоро ще знаем какво му е и ще вземем мерки.
- Не, не съм болен.
- Откога ти е лошо, защо не се обади да те взема? – попитах, излитайки към кухнята. Сложих чай и взех термометъра. Обратно при него.
- В метрото усетих, че ми става зле, обаче някъде ми е паднал телефонът и затова не ти се обадих.
Пак стана да повръща. Като се върна му помогнах да свали якето и зададох страшния въпрос:
- Какво правихте на рождения ден, мамо? Какво ядохте, какво пихте?
- Ох, мамо, беше много весело. Играхме VR, бяхме маймунки и се гонихме, беше и малко страшно, защото мърдаш и не знаеш дали няма да се удариш някъде. Не виждаш какво правиш реално, понеже си маймунка. Като свалихме очилата обаче усетих, че очите не са ми добре. След това рязко ме заболя главата, но чак в метрото ми се догади.
Помъркоти тихо като коте, стори ми се толкова малък, сякаш отново беше на 3 години, напълно неразбиращ защо му е лошо, безпомощен и изтощен. Заспа след около 2-3 минути...
/Целият разказ можете да прочетете тук: https://www.screenchildren.com/blog/maichino-sartse/
Тази статия все още няма коментари